Когато няма кой да ти каже, че няма да успееш.

6 годишния Панчо и братчето му били оставени на грижите на детегледачка, която решила да излезе, докато те спели следобедния си сън. Стаята им била на втория етаж и тя я заключила, за да не излязат децата и да паднат по стълбата, докато я няма, ако се събудят и я потърсят. Пламнал пожар и малкият Панчо се събудил от кашлянето на бебето. Телефонът нямал сигнал. Вратата-заключена. От прозореца се излизало на външен корниз. На прозореца имало предпазна телена мрежа, а освобождаването на резето на прозореца било непосилно за малките му ръце. Пожарът бързо поглъщал къщата и децата изглеждали обречени. Това разказва Хорхе Букай в книгата си „Приказки за размисъл“. И продължава:
„Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката? Как успяло да понесе бебето в раница? Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар? Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?
Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора: – Малкият Панчо е бил сам…Не е имало кой да му каже, че няма да успее.“
Вие какво казвате на себе си? Че ще успеете? Или че няма смисъл да опитвате?
Ръководители, Вие какво казвате на хората си? Че няма да стане или че винаги може да се намери, или поне да се потърси, начин? Карате ги да вярват в успеха или в неуспеха?
Твърде често чуваме, че няма да успеем, че не може, че няма да стане… И понякога избираме да повярваме на това, за жалост. При такъв избор се оставяме на милостта на обстоятелствата и зависим от другите, от това „какво не може да стане“, според другите. Друг избор е да си кажем: от мен зависи, избирам да може, избирам да стане. Или поне да опитам. Много бих искала все повече хора да правят този избор.
Диляна Дочева